Erotic Photography - black and white

            Girls, Girls, Girls

            Специалните части по време на акция

            Хомосексуални заблуди

            Tango Fire - Verano Portenas

            Виртуалното общуване

Two Landscapes

Two 

Landscapes

                                    Megan Fox – photos

                                  Katra - One Wish Away

                                         Black Widow

Грешки в Интернет

В днешно време общуването в Интернет заема важно място в живота на повечето хора. За някои е само забавление, други вършат работа. При всички положения е важно дейността да бъде оптимизирана, т.е. максимално ефективна.

Една от най-разпространените грешки, които забелязвам често, е смяната на аватара. За доста народ може да изглежда странно, обаче това наистина пречи на общуването. Е, ако имаш двама-трима приятели на кръст, няма да е проблем, но ангажиран ли си с мащабна дейност, тогава неминуемо оказва влияние и поне за известен период ще те направи “неоткриваем”.

Ако даден човек общува с много хора по различни социални мрежи, той със сигурност се ориентира не толкова по никнейма, колкото по аватара. Понякога стават и комични ситуации – влиза при теб, но сред многобройните джаджи и прочие икони не те забелязва. Hаистина, това се случва съвсем реално, макар да зависи до голяма степен от съответната платформа. А повечето платформи са ужасно направени или ако са добри, честите промени ги прaвят неудобни, което ни отвежда до следващата грешка.

Ще взема за пример Facebook, тъй като е най-популярната мрежа. Забелязали ли сте колко често променят облика? Дори в един и същ момент да влезете, ако го направите през различни браузъри, имате чувството, че сте попаднали в друга мрежа. Tова е заради постоянното ъпгрейдване и измисляне на какви ли не новости. Казват ви “За ваше удобство”. Дали наистина е така?

За да работиш максимално ефективно в дадена платформа, трябва първо да свикнеш с нея. Много от функциите научаваш и използваш инстинктивно. Ако за всяко нещо се замисляш и търсиш упътване, в никакъв случай няма да постигнеш сериозни успехи. Cледователно навикът е изключително важен. Tочно той рухва при всяко ъпгрейдване на Facebook. С каквото и да си свикнал, то вече не важи и ще трябва да се “пренастройваш”, а това е по-сериозен проблем, отколкото подозирате.

Помните ли, че едно време всичко беше “на поток”? После дойде “дневникът”. Повече от половината потребители не желаеха да използват новото и дори имаше групи “Твърдо не на дневника”. Bъпреки това ни го наложиха, премахвайки опцията да използваш “потока” на личната си страница. До ден-днешен болшинството потребители съжаляват и недоволстват. Kакто и да го въртим, “потокът” е по-удобен и желан от “дневника”. Естествено, всяка новост има и своите фенове, но в случая те са значително по-малко.

Следователно не всяко ъпгрейдване е полезно и удобно. Има още много примери. Дори не ги знам, а само наблюдавам промените в облика. Tолкова на брой, че понякога аз самият трудно се ориентирам. Подобни ненужности се наблюдават и по всички останали платформи. Уж за твое добро, а всъщност те отделят от приятели, работа, въобще съсипват всякаква дейност.

На кого е нужно всичко това и защо? Hямам твърд отговор. Хрумна ми например, че по този начин търсят занимание на програмистите си, които иначе ще останат без работа. Mоже би има известна доза истина, но едва ли е само това. Едно е сигурно: в никакъв случай не е за добруването на потребителите. Tочно обратното; в тяхна вреда е.

Hадявам се промените в бъдеще да не са чак толкова много и да ги прилагат само в краен случай! Общуването в Интернет може да е приятно, обаче мине ли се границата, тогава вече отблъсква.


...........................................................................................


Пътепис от Шерифа


Звездно сияние от “Къртицата”

Комунистическата мафия

По повод убитото от държавното безхаберие дете

Стефка Маджарова е 19 годишното убито момиче, чийто труп извадиха от р. Въча

Heat

                                                  The Way I Like It

                                           ..........................

                              White Magic

Провокатори на НДК

Да, разгневен съм. От мръсотията, която иска за кой ли път за саботира изборите.

Тези 30-40 идиоти на НДК са платени глупаци.

Напрежението ескалира, защото някаква патка ударила полицай и той съвсем естествено опитал да я избута по-далече от себе си. Hе е длъжен да търпи истериите й - все пак там не е виртуал за невротични психарки. Tя обаче нагла - разпищяла се, че я "бият". И така става меле.

После в близък план дадоха някакъв мургав провокатор - на няколко пъти опита да удари полицай, който нито веднъж не му отвърна - само се дърпаше назад.

Ето затова са тези малоумници - да провокират нЕк'во измислено "недоволство".

Това трябва да се знае! А не разни интриганти да лъжат, че полицията "бие".

Андреа участвала в “Стани богат”

Фолкпевицата Андреа  участвала в “Стани богат” и още на третия въпрос се затруднила. Pешила да ползва жокер “Обади се на приятел”. Щом я свързали, попитала:

-        Мацко, какво ще ме посъветваш да избера – “Помощ от публиката” или “50 на 50”?

Специалните части по време на акция

Sherif.blog.bg


Той бе роден като Кривчо Недодялков, но сам не го помнеше, защото навсякъде използваше прякори. В различни периоди го наричаха ту Чакала, ту Уилис или просто Дървото. Вече сам не знаеше истинската си самоличност, ала езикът му бе все така пиянски и неадекватен.

Още от малък Андрюхата мечтаел да бъде двоен агент и терорист едновременно. Първи го привлекли руснаците, но бързо се разочаровали. Оставили го като фигурант за всеки случай. През това време подмолният предател се самопредложил на американците, които веднага го приели с бойното име Андрю. Отначало потривали доволно ръце, че ще научат тайните на братушките, обаче тези надежди се оказали напразни. След серия от гафове решили да го пенсионират преждевременно.

Андрю приел удара много тежко, защото поредният провал вече преливал бездруго пълната чаша от житейски неудачи. Затова решил да направи нещо фрапиращо, искайки по този начин да се докаже. Дълго мислил и на края решил да застреля премиера на България. Макар че можел да го направи само от засада, мисълта изпълвала самотната му душица със задоволство, очаквайки да остане в историята като Елиминаторе На Премиере.

Дълго се подготвял пред огледалото със страховити реплики от сорта “Ти мене уважаваш ли ме” и “Ти на мен ли говориш”. Дори тренирал “Ненапикаване при вида на страховития премиер”.

След цяла година нечовешки изпитания най-после дошъл дългоочакваният момент. Успял да се вмъкне в едно заведение, където Борисов празнувал, изчакал го да тръгне към изхода и смело се спуснал откъм гърба му. Вероятно акцията щяла да успее, но точно в този момент премиерът се обърнал, за да каже нещо на Плевнелиев. Веднага забелязал агресора, който вдигал ножа за смъртоносен замах.

Това, което последвало, все още обикаля като виц, но е самата истина.

Андрюхата се ударил в строгия премиерски поглед и паднал на земята. Последвали ред сълзи, ред сополи, извинения и обещания за вечнa вярност. Терористът дори целунал върха на премиерската обувка в знак на преклонение.

Борисов хванал нещастника за раменете и го изправил на крака.

- Аз съм твоят премиер. Би трябвало да ме уважаваш повече.

- Знам, Бащице, знам. Просто съм изгубил мярката и често прекалявам с алкохола.

- Друг път да не се повтаря!

- Обещавам!

Борисов напуснал заведението, задавяйки се от смях. Това допълнително озлобило терориста, който мислено се заклел да отмъсти.



В един хубав слънчев ден отпусках на плажа в компанията на Микаела и Шафи. Прекарвахме си страхотно до момента, в който спейсфонът звънна.

- Помагай, брат! – Цецко министърчето се задъхваше. - Голям проблем. Андрюхата е замислил ново покушение срещу премиера, но този път не можем да го открием. Само ти си в състояние да го спреш.

Затворих спейсфона.

- Момичета, трябва да тръгвам.

Само да бяхте видeли тъжните им физиономии! За секунда помислих дали да не изпратя някой друг, но се сетих, че всички са заети със събарянето на “Веселото село”, както услужливо съобщи моя тайна сътрудничка.

Та, дългът зовеше.




Първо звъннах на Токсик и я информирах за новата задача.

- Тоя ли, бе! Вчера го видях да купува памперси. Това ме наведе на мисълта, че ще се среща с човек, от когото се страхува, но не очаквах чак да е премиерът. Лесно ще го опаткаме.

После набрах телефона на Bоин Mиров, който имаше известен опит с Андрюхата. Hеговият съвет бе ясен:

- Най-опасното у него е простотията. Внимавай да не се заразиш, че трудно се лекува.




Като начало трябваше да открия атентатора. Тъкмо мислех да започвам търсенето и забелязах от другата страна на булеварда покъртителна гледка Един безимотен Даскал, изпаднал в немилост, просеше с шапка в ръка. Отидох при него.

- Пак с глупости се занимаваш, а?

- Какви глупости, бе? Събирам пари за билет до София.

- Защо?

- Имам стара мечта – известна журналистка да вземе интервю от мен. С обиди и шантаж на лични не можах да я принудя. Значи ще пробвам с подмазване – в това поне ме бива. Но първо трябват пари за билет.

- А ония какви са? – посочих група мажоретки, подскачащи около Даскала.

- Ползвам ги за фон и компания. Освен това са големи почитателки на Журналистката, но ги е срам да признаят.

Хм! Нещо тук не се връзваше. Хем срамежливи, хем една от девойките държеше голям плакат с надпис :


“Енджи, обичаме тe!
От Пазарджик
с любов ....”


Предположих, че Даскалът нещо се е объркал. Вероятно още мечтаеше за отминалите времена, когато крадеше талибански ракети и с тях обстрелваше американски самолети, представяйки го за “Случайна закономерност”.

Междувременно отнякъде се появи Черната мишка, стар познайник на Службите за бързо реагиране. Някога вярваше, че е цял хищник, ала вече бе забравил тази фантасмагория.

- Какво стaва, дърто? – смигнах му приятелски.

- Оф, остави се! И на мен Журналистката ми беше мечта някога. На младини. Веднъж директно в ефир признах, че я следя не само в блога, но и по радиото. Тя отговори снизходително, обаче за мой ужас се появи досадният Фараон и много бързо ме нашамари. Кво да правиш, всички Зли сили страдат от Него.

Точно в този момент Андрюхата мина край нас, възседнал мотоциклет. С три скока го настигнах, но тъкмо да приключи гонитбата, видях че наблизо има Еврофутбол. Не можех да пропусна.

Преди да вляза при букмейкъра, извиках към терориста:

- Форсирай на място, докато се върна!
- Добре, ама не се бави много, че ми свършва бензинът.

В Еврофутбол-а настана суматоха. Щом ме зърна, собственикът махна с ръка към жена си:

- Слагай софрата, че Шерифът дойде!
- Споко, не бързай толкова! Друг път ще уважа гостоприемната ти трапеза. Cега пускай фиша, че терорист на мотоциклет ме чака.

Излязох навън, възнамерявайки да продължа работата, ала не било писано да стане така.




Мощен въртолет мина над главата ми. Изобщо не забави, но това не попречи на Токсик да скочи през люка в пълно бойно снаряжение. Парашутът се отвори на десет метра от земята. Секунди по-късно моята партньорка бе до Андрюхата.

Боже, какво последва!

Ляв
Десен
Слънчев сплит
Две “Агнешки главички” между очите
Три пъти “Шницел пане” в ребрата
Зверска подсечка

Терористът падна по задни части, изпускайти покъртителен стон, способен да разплаче цели поколения от любителки на “Листопад".

Ако Омир бе жив, вероятно щеше да напише:


О, Музо, възпей гнева на Токсик!
Смела и безпощадна,
мачкаща тролове олимпийски …


Вместо Омир обаче, дойдох аз /горе-долу същото ;)))/.

- Все още си в моя отбор, нали?
- Разбира се.
- При това положение какви ли шансове имат Злите сили блогбегейски?

- НИКАКВИ !!!!



Тук се включиха летописците. Някъде между имената на българските владетели Крум и Симеон се появи Токсик Първа Тролообезкостителката.




Повече за Токсик можете да научите в  блога й

Укротяване на интриганта

Sherif.blog.bg


Бях доста уморен и бързо отпратих Бойко Борисов. Цял ден ми досаждаше този човек, но в крайна сметка го изритах по задника, да си ходи вкъщи.

Мислех да дремна час-два, но в този момент спейсфонът напомни за съществуването cи. Беше моята приятелка Кючекинята, която държеше да се похвали с новата си придобивка. Искаше да почерпи, както си му е редът, но и на нея отказах. Тя малко се пообиди, обаче съм сигурен, че ми е простила.

По телевизията нямаше нищо интересно. Даваха Мърмонтис, терористът с поетична душа, който заплашваше, че ще скочи от върха на Айфеловата кула, ако насъбралото се множество не слуша стиховете му. Не знаех, че до такава степен никой не харесва възвишените му творения.

Бързо набрах номера на моя информатор Ладо.

- Какво става с оня мърморко на кулата?
- Съвсем е подивял. С рупор на уста рецитира стихове. Двама души вече починаха. И не само това.
- Още ли има?
- Да. Мърмонтис заплаши, че ще издаде ценно инфо, кой кой е в държавата. Даже изпусна малко. Каза, че Кучето е Котката, а двамата заедно са Мишката.
- По дяволите! Трябваше да му затворим устата отдавна. Никой нямаше да се сети, че Кучето е Котката, а двамата заедно са Мишката. Такова изтичане на ценна информация не е имало от времето, когато колегата агент Купър от "Туийн пийкс" се изпусна, че "Совите не са това, което са".
- Съжалявам, късно е!
- Ти сам ли си при кулата?
- Цефул е с мен, но отиде за свещи. Да запалим по една, пък дано оня спре да рецитира.
- Добра тактика. Идвам след малко.

Грабнах трите гранатомета и с тях се затичах по стълбите. Пътьом видях красивата съседка

Гудбай, която тъкмо слизаше от Ламборджинито си. Смигнахме си, а това бе знак, че ще пием по едно уиски по-късно.

На паркинга три трола се опитаха да ме ограбят, но бързо им вкарах шамарите. За наказание ги натоварих да носят гранатометите чак до Айфеловата кула. После ги освободих, за което обещаха да ме черпят, стига да намеря свободно време.

Докато пристигна, още двама нещастници бяха починали от стиховете на Мърмонтис. Лека им пръст! Никой не заслужава такава мъчителна смърт.

- Кво става? - попитах моите информатори.
- Мани-мани! - добрякът Цефул изглеждаше страшно притеснен. - Свещите свършиха, а оня още рецитира. Даже бира поиска, че му била пресъхнала устата.
Смръщих вежди. Време беше да покажа уменията си.
С всичка сила се провикнах към Мърмонтис:
- Аре млъквай, че ми писна от теб!

Поетът се стресна. Явно не очакваше такъв развой на събитията. Дори гласът му потрепера, казвайки:

- Ти май не вярваш, че ще скоча?
- Хич даже. - трябваше да прозвуча безкомпромисно.
- Гледай само!

Мърмонтис разпери ръце и скочи. С безизразен поглед проследих свободното падане.
Пльок! Няма Мърмонтис. Само червеникаво петно на паважа.

Всички ме гледаха ужасени. Това ме изненада, защото очаквах овации. Вдигнах властно ръка и рязко изрекох:

- Старт!

Миг по-късно всички ме аплодираха.

Но кво ми пука! Важното е, че приключих още един заплетен случай.
А Гудбай вероятно вече беше сипала уискито.

Тук можете да се насладите на 

умопомрачителната Гудбай

Завидяхте ми, нали? 

Е, няма да ви кажа колко добре си прекарахме :)))

Екшън

Sherif.blog.bg


Толкова бе тихо, че чувах дъха си. Знаех, че врагът дебне в храстите /или зад скалите, или у треволяка. Абе, където те кефи най-много!/.

Нетко Звездата бе намерил нов съюзник в лицето на Клика, известен още като Калинмалин. Двамата ме откриха в една скалиста местност, покрита с ниски храсти, без капчица вода. Сухо беше тук. Казвам го само за да запълня описанието, иначе няма никакво отношение към действието.

Тъкмо се чудех какво още да измисля към повествованието, когато отекна гърмеж. Показалецът на Нетко бе поддал от треперенето и допотопната му пушка възпроизведе изстрел. Куршумът коварно се заби в дървото до неговия съюзник.

- Тиквоч! - изрева Клика. - Я се стегни! Аз също треперя, но не стрелям. Да не мислиш, че само теб те е страх от Шерифа?

Отнякъде изникна мечка гризли. За нещастие на Клика той беше най-близо до нея. С неистов ужас изскочи от храстите, но мечката търчеше след него.

Съжалих жалкия нещастник и реших да му помогна. Излязох на открито, при което направих знак на животното, придружавайки го с думите:

- Шшшт, Миша, шшшт!

Тя ме позна и послушно седна на задните си лапи, вдигайки предните в поза "преяла мечка хоро заигра". Стори ми се, че изръмжа "Остави ме първо да хапна", ама се направих, че не я чувам - винаги правя така, когато не ми изнася.

Сепнах се. Бяхме на открито, т.е. лесни мишени.

Нетко потриваше доволно ръце.
- Ей сегичка ми паднахте!
- И аз ли? - уплаши се Клика.
Тъкмо Звездата да натисне спусъка и някой го потупа по рамото. Без да се обръща, попита с досада:
- Кой е?
- Винету.
- Ай сиктир, бе! - ядоса се Нетко. - Бах маа му! Това само в пост на Шерифа може да се случи.
Гордият вожд на апачите посочи поляната.
- Аре муув, че да не пати главата ти!

Нетко се показа.

Мислех, че всичко е приключило, но не беше така. Най-неочаквано от всички страни наизскачаха конници. Ездачите носеха униформи, поради което в първия момент помислих, че са от някоя войскова част. Чак после разпознах националния женски отбор по гюле на Съветския съюз. Онзи непобедимият от 60-те години на 20-ти век. Кеф ти бицепс, кеф ти трицепс. От всичко дал господ.

Тяхната капитанка, известна като Императрицата, изрева така, че стресна и гризлито:
- Всички сте арестувани барабар с мечока!
- А аз? - попитах плахо, пъчейки се пред жената-мъж.
- Ти не, щото си пич.

Винету опитa да се възпротиви, напомняйки че е вожд, а не кифладжия, но Императрицата му вкара такава балтия, че апачът остана с три зъба по-малко. Не стига това, ами тази мощна женшина му се присмя допълнително:

- В някои среди cъм известна като "зъболекарката". Видя ли как бързо ги вадя? Хахаха!
Потеглихме към най-близкия форт, където вече правеха курбан, само и само шампионките да си заминат по-бързо.

Пътьом успях да освободя Винету. Докато узурпаторките се усетят, апачът извика коня си:
- Илчи, Илчи! /вятър-бел.авт/.

Красивото животно пристигна по-бързо от вятъра. С ловкостта на пума Винету го възседна, даде му команда с коленете си и след секунди двамата бяха само точка в далечината.
Използвайки суматохата, Императрицата скришом освободи Нетко Звездата. Не искаше колежките й да разберат за любовта й към него.

Така от пленниците останаха само Клика и гризлито. Направихме съвещание и в крайна сметка решихме да пуснем мечката, защото тя нямаше нищо общо с бойните действия.

Остана само Клика. Завалията тъжно вдигна рамене:

- Е, какво пък? Свикнал съм да бъда вечният губещ.



< />

Тъмната страна на Силата

                                                                 Sherif.blog.bg


Тъкмо бяхме приключили с любовницата и от Бюрото се обадиха.
- Идвай бързо, че голяма беля стана!
- Кво бе? - разтърках уморено очи.
- Нетко Звездата е взел заложник. Горкото кученцееее...........
- Той не е куче. - уточних с недоумение, макар че въпросът за биологичната му принадлежност беше спорен.
- Говоря за заложника.

Тук вече се разсъних моментално. Разбирам от майтап, но чак да ме будят през нощта! Би трябвало малко повече уважение към най-елитните кадри, чийто всепризнат лидер бях аз.
- Дай по-сериозно, колега! - гласът ми бе почти заплашителен.
- Това и правя. Кучето е на Парис Хилтън. Струва луди пари.
Напрегнах паметта си, но нищо не ми хрумна.
- Не помня да съм имал такава любовница.
- Ти може би не, но други са я имали. Събуди се бе! Парис Хилтън, най-богатата наследница.
- О, зацепих! Нейният помиар е заложник, така ли? Мен кво ме интересува някакво пуфи?
- Трябва да го оттървем. Само ти можеш да се справиш с Нетко Звездата.

Разбрах, че няма мърдане. Пуснах още един език на милото момиче, което ме бе обслужило, и скочих в Мерджана.
Пътьом сгазих двама пешеходци, но им обещах на връщане да ги откарам до болницата. Те явно нямаха претенции, защото нищо не казаха. Дори не помръднаха от асфалта.

На местопроизшествието бе пълно с народ. Всички сеирджии от града гледаха, как Нетко Звездата седи на пейката и храни заложника със "Зайо Байо".

Районният инспектор дотича, за да ме предупреди:
- Не вдигай шум, че сега папка миличкото!
- Кучето ли?
- Да. Гледничко е сладкото мъниче.
Останах потресен. Толкова грижи за някаква четирикрака топка косми.
Междувременно Нетко ме видя и се провикна към районния инспектор:
- Дюдю, обясни на Шерифа, че не трябва да се доближава. Ако го направи, ще скрия "Зайо Байо"-то и кучето остава гладно.

Видимо притеснен, Дюдю сложи показалец на устните си, поглеждайки ме умолително. Подадох му салфетка да избърше потта от челото си.
- Немаш грижи. Ще изчакам да го нахрани. После ще му покажа "Захапката на питбула".
Други обаче не смятаха да губят време. С бясна скорост се появи розовата лимузина на Парис Хилтън. Множеството се разпръсна с викове, докато луксозното возило къртеше трета поредна пейка на алеята.

Виждайки пристигането на господарката си, кученцето изведнъж се преобрази. С малките си зъбки гризна Нетко по цървула /а го съветваха да носи съвременни обувки/ и хукна към лимузината.

Радостта бе неописуема. Парис Хилтън целуваше шумно любимеца си, докато публиката зяпаше сутиена и прашките й, чудейки се защо е толкова облечена. Веднъж да я видят на живо, а тя да не е гола. Малшанс и това си е!

Блондинката беше впечатляваща. Усетих, че ми потичат лигите, но дискретно ги забърсах. Нали всички трябваше да ме мислят за железен.
Ненадейно Парис Хилтън тръгна към Нетко. Погледът й бе кръвясал. Шестото чувство ми подсказа, че ще се случи нещо.

Ядосаната блондинка стигна до Звездата и му вкара такава "баница", че той направи задно салто и се просна в несвяст.
- Никой не закача мойто пуфенце! - изрева гърлено Парис Хилтън, след което грациозно се прибра в лимузинaта и замина.

Оставих аматьорите да свестяват Нетко. Клетият, три дни лежал в кома. От тогава му хлопа дъската. Но това вече не е мой проблем.

Поредният решен случай се озова в списъка ми с подвизи.

В мрака на прерията

Sherif.blog.bg


Цял ден препусках през прерията, но така и не открих следа от Бандата на Поетесата. Привечер спрях в една гора за да отпочина. Опекох малко месо и след като се нахраних, легнах да спя.
Не бяха минали и десет минути, когато нещо изпращя. Същото се чу и от другата страна. Значи някой ме обграждаше.

Продължих да се правя на заспал, но едновременно с това подуших въздуха. Животът в пустинята бе изострил сетивата ми, почти превръщайки ме в диво животно.
Не бяха индианци. Миризмата на алкохол говореше за бледолики, при това голяма група. Значи Бандата на Поетесата ме бе открила.

"Сигурно и Холмс е с тях", помислих си и сякаш за да потвърди предположението ми, детективът съвсем леко се подаде иззад един храсталак. Уплашеният му поглед изобщо не ме изненада. Дори заспал, всявах ужас в страхливата му душица.
От всички страни се чу изщракване на предпазители. Разбойниците смятаха да стрелят едновременно. 

Толкова куршуми за сам човек! Понякога е вълнуващо да всяваш страхопочитание.

Миг преди да отекнат гърмежите, аз преминах към действие. Хвърлих задушлива димка и под нейното прикритие се шмугнах в храстите.
От всички страни се чуха изненадани възгласи, примесени с уплаха. Някои изпаднаха в истерия.

Холмс съвсем загуби контрол и изскочи на поляната, вдигайки ръце.
- Шерифе, Шерифе! Предавам се! Моля те, не стреляй!
Отнякъде долетя дрезгавият глас на Поетесата:
- Скрий се бе, идиот! Повече сме. Ще го сгащим.
Холмс обаче съвсем бе загубил съпротивителните си сили.
- Не, не мога. Срещу Шерифа съм безпомощен.

Време беше да се намеся. Без да излизам от прикритието си, извиках:
- Арестувани се! Моля, без съпротива! Безсмислено е. Съберете се в средата на поляната! По-близо до огъня, че да ви виждам.
Един по един разбойниците изпълзяха, следвайки заповедите ми.
- Ръцете на тила! По-бързо, да не повтарям!
Холмс пръв се подчини. Очите му се въртяха като обезумели. Изобщо не беше на себе си. Раздадох им белезници, всеки сам да си ги сложи. Направиха го безропотно.
Хм! Нещо не беше наред.

В този миг чух конски тропот. Ах! Поетесата липсваше. От храстите прозвуча нейният глас:
- Пак ще се срещнем, Шерифе. Тогава късметът няма да е с теб. Аз отивам на север - там е моето царство. Последвай ме и ще намериш смъртта си!
Холмс отчаяно се провикна след нея:

- Поетесо, не ни изоставяй!

Отговорът й пристигна под формата на гърлен смях:
- Жалък срахливец! Ти не си достоен за моята банда. Ще гориш в Ада!

Побързах да успокоя арестантите:
- Не се притеснявайте, момчета! В затвора не е чак толкова лошо. Ще имате топла супа сутрин, обед и вечер.
- Верно ли? - учудиха се те, приятно изненадани.
- Да, след малко потегляме.
Така разнищих Бандата на Поетесата. Безмилостно и брутално!




Повече на подвизите на Шерифа можете да прочетете в неговия 

сайт или блог

На бойното поле

Sherif.blog.bg



На бойното поле ставаше все по-напечено. Холмс си беше намерил съюзник, при това жена. Наричаха я  Поетесата, защото след всяко убийство, извършено от нея, изричаше следното:

Приеми божията справедливост,

забрави своята свенливост!

Приятно пътуване

към свещеното робуване!

Тя разполагаше с цяла армия помощници, които зорко я пазеха и постоянно стреляха от засада. Трудно бе да я хванеш неподготвена.
В малкото градче Блогинг, намиращо се на мексиканската граница, имаше смел кмет. Този мъж се бе опитал да спре Бандата на Поетесата, в резултат на което тя го бе изтрила от лицето на земята.
Хората се страхуваха. Законът ме зовеше.
Гражданите на Блогинг ме приветстваха като герой, мака че още не бях свършил нищо.
- Славата те изпревари! - викаха щастливи.
Отседнах в единствения хотел. Доста мизерен, но аз съм свикнал със суровите условия в прерията и не може да ме уплаши някакво си легло с термити.
Всички знаеха, че прекарвам деня в салона. Като ще е уестърн, да е по американски.
Точно на второто уиски ме хвана новината от съгледвача.
- Пристигнали са в съседния град. Скоро ще са тук.
- Добра работа, момче! - хвърлих му един долар.
Извадих револвера. Приятно ми беще да наблюдавам, с какво страхопочитание ме гледат всички.
- Шерифе, с нещо да ти помогнем? - попита един мъж.
- Можеш ли да държиш пушка?
- Да, но много ме е срах от Поетесата. Тя е неуморна и безпощадна.
- Добре. Всички се скрийте по домовете си. Приберете децата и ги дръжте далече от прозорците. Тук ще има люта сеч.
Улицата се обезлюди. Махалото отчиташе съдбовните мигове.
Времето изтече.
На улицата се появи препускащ конник. Прицелих се с Уинчестъра, но бързо го свалих. Това бе вторият съгледвач.
- Какво има? - провикнах се от покрива.
- Бандата на Поетесата е избягала. Някой те е натопил, че я чакаш.
- Холмс с тях ли е?
- Да, той е най-уплашен.
Срещата се размина. Понякога не е полезно да всяваш чак такъв страх. Кой знае дали скоро щеше да изникне нова възможност? Необятната прерия предлагаше милион места за прикритие. Възможно бе никога повече да не се засечем. Тук вече думата имаше съдбата.