Скоро се видяхме с една приятелка, която има фондация. Hапоследък нашумя по медиите, затова ще спестя името й. По-важно е какво ми разказа.
Покрай фондацията за последните две години е обиколила надлъж и нашир цялата държава. Вика “По всяко забутано село разпитвах за храна домашно производство. Успокоявах ги, че ще си я платя, т.е. наясно съм с усилията и средствата, които са хвърлили за производството. Hавсякъде сумтят, мръщят се и отказват. Нищо вярно няма в онова за услужливостта на българския народ. Като чуят за безплатно, веднага викат жената, балдъзата, тъщата ... Ама те да дадат една трохичка, пък било и срещу заплащане – абсурд.”
Много хора обичат да излизат с номера “Tе са такива, но ние не сме”. Ето защо посочвам думите на човек, който е проверил на много места. Случайност може да е един, два, три ... но не и десетки пъти. Tакава е тъжната картинка с българската услужливост и въобще добродетели.
Няма коментари:
Публикуване на коментар